Сдружение „Тук-Там“ и фондация „Заедно в час“ представиха съвместна инициатива за поредица от срещи с вдъхновяващи лектори, които споделят своите „Рецепти за успех“. Гост в последното издание бе Цветанка Минчева, член на Управителния съвет и директор „Банкиране на дребно“ на УниКредит Булбанк. Разговорът води Владимир Цветков, бивш учител в програмата на „Заедно в час“. Представяме ви акценти от разговора:
Кои бяха важните стъпки, които предприехте, за да станете член на борда на най-голямата банка в България и да управлявате 2500 души и бизнес за половин милиард приходи на година?
Лично аз съм привлечена от пътя, не от някоя позиция. Искам пътят да ми носи удоволствие, да събужда моята творческа енергия. Важен урок беше, че човек човек трябва да може да се адаптира. Да може да каже “не съм на правилното място” и да пробва нещо друго. Правилните стъпки се правят в осъзнатия момент. Научих този урок рано. След като завърших Математическата гимназия реших, че не искам повече да виждам математика. Казах: ще уча дизайн и рисуване. Записах се на курс и след това започнах да работя в частния бизнес – правех облекла. След 3-4 години се върнах към ученето и завърших „Счетоводство и контрол“, като в същото време работих. Опитът в дизайна ми помага много и днес. В края на следването, трябваше да минa задължителен стаж. Кандидатствах в Булбанк, защото знаех италиански, а УниКредит току-що беше купила българската банка.
Как от стажант се влиза в Управителния съвет на топ банка? Това ли е моделът?
История от първия ми работен ден в банката: аз, нова стажантка, облечена спретнато, стегнато, като за банка, се доближавам до бюрото на тогавашния си мениджър. Отначало тя ме помисли за клиент. Като разбра, че съм на стаж, ми каза: “О, момиче, никой не те е искал, теб са те наказали при нас.” “При нас” беше новосформираният търговски отдел в току-що приватизираната държавна банка, без никакво отношение към клиентско облсужване по представите, които имаме днес, в екип, който току-що се създава, с хора с опит в съвсем други сфери, на които им е възложено да правят напълно нови неща. Може би точно това беше шансът ми.
Как се променят трудностите на различните позиции по пътя към върха?
Трудности има винаги. Важното е да има хора, които да искат да се развиват. След като поработих известно време в банката, един ден шефът ми дойде и каза: “Искаш ли да отидеш в Пловдив да станеш директор на клона там?“. Почти веднага реших и казах: “Добре”. Ставаше дума за голям екип от 80 човека. Тогава директорът на филиал беше нещо като домакин, занимаваше се с всичко, включително запушени ли са улуците. Имаше и задача редовно да се прави „прострелване на пушките” (днес това не се прави). Занимавах се включително с това кой на кого какво казал, как се отнесъл. И накрая за клиентите всичко трябваше да изглежда перфектно. Постепенно пораствах в уменията си – от позицията да управлявам себе си към това да управляваш хора и накрая - да управляваш мениджъри, които управляват хора. Това изисква различни умения.
Имало ли е период, в който си мислила да се откажеш?
Работих в банката, когато получих възможност да спечеля стипендия по обява за MBA в Италия. Изискванията бяха – английски и италиански, и икономическо образование. Отидох на интервюто с цел да привлека интервюиращия за клиент. Избраха ме. За седмица-две трябваше да си стегна багажа. Семейството ми се притесняваше, защото по това време ученето в чужбина не беше толкова популярно. Страхуваха се да не изчезна някъде из Италия. Учейки там, отново работих на стаж в Мерлони (сега Индезит), в тяхната фабрика за печки. Хареса ми в Италия, реших да остана. Като свърши програмата, се върнах в България с идеята да си оправя документите и да се прибера в Италия. И… останах тук, в банката. Приех заплата, която беше колкото стажантската ми заплата в Италия, но шансът за развитие беше добър. На принципа: по-добре пръв в България, отколкото последен в Италия. Не съжалявам.
Как се постига баланс между работа и личен живот?
Преди се чудех как някои хора планират отпуската си от предишната година. Сега знам защо е така. Натоварването е огромно на отговорни позиции, ангажиментите са хиляди и е важно да си добре организиран. От първата седмица на годината на мен вече са ми ясни основни събития, ключови срещи и т.н. за цялата година. Самата работа те принуждава да планираш отрано, за да се справиш. Аз не смятам, че става дума за баланс. Ако има противопоставяне, винаги ще се живее в грях. Важен е ритъмът. Има моменти, в които фокусът е повече към едната страна, после - към другата. Приоритетите ми са ясни: здравето, семейството, работата. Имам дъщеря в първи клас. Като майка искам да прекарвам време с нея, но искам и да мога да й дам възможност да се реализира, да учи в добри училища, университети, да пътува. Семейството е най-важно. Сам човек е за никъде.
Какво е да си жена на такава висока позиция?
В УниКредит Булбанк сме три дами от шестимата членове на борда и един председател, така че сме много добре в това отношение. Аз самата съм против квоти и лимити в бордовете. Един човек или може, или не може. Но правим и много, за да насърчаваме развитието на дамите. Например банката е член на Съвета на жените в България, една неправителствена организация, чиито членове правят около 10% от БВП на България. Имаме много инициативи за насърчаване на лидерски умения и т.н.
Има ли формула на успеха и каква е тя?
Човек трябва да търси пътя си. Да намери предизвикателства и да ги приема. Ако работи едно и също нещо всеки ден от 9 до 5, няма как да постигне страхотен успех. Но ако влага креативна енергия, която му носи удоволствие, шансовете са много големи. Например аз съм била дизайнер, сега работя като банкер. Сега тази комбинация от умения ми дава голямо предимство, мога да разчупвам рамката. Банкирането днес се променя по-бързо, отколкото през последните 500 години. Днес се сравняваме не с другите банки, а с телекомите, с Apple, с авиокомпаниите. Клиентите ни сравняват. Важно е да предвиждаме с екипа накъде ще вървят промените и да сме там преди всички.