Професори са доказали, че за малките деца е по-лесно да ходят бързо, да тичат и подскачат, отколкото да правят крачка по крачка, особено когато се учат да ходят. И не само защото се стремят по-бързо да хванат интересната играчката или любимата бисквитка. Доказано е също така, че физическата активност стимулира отделянето на ендорфин (познат още като хормон на щастието) и че тичането и бързото ходене спомагат за това.
Велик учен е казал: „Животът е като каране на колело. За да не падаш, трябва да се движиш, значи да въртиш педалите“.
Запонах да тичам разстояния по-дълги от 3км през 2010г. Съпругът ми Станислав участва тогава в Международен маратон в Букурещ – (42.195км), аз бях само в публиката, но се вдъхнових да участвам в следващия полумаратон (21км). Обичам групови спортове и споделените емоции в отбора, затова не ми беше много приятно, докато тренирах сама за маратона, нито самото участие. Да, бях щастлива на финала, постигнах целта си. Пет месеца по-късно изтичах пълен маратон с повече от 25 000 участника. На финала ми окачиха и медал за участие. Беше голяма радост, много споделени емоции. Възхищавах се на всички участници. Но до тук. Не намирах мотивация да продължа да тичам. Просто това не беше моят спорт. Исках да играя баскетбол, да подам топката и да я получа обратно. Нищо не можеше на ме накара да бягам пак маратон. Докато един ден не срещнах служители нa Хоспис на Надеждата (Hospice Casa Sperantei), които набираха средства, за да помагат на хора в терминална фаза от живота си чрез промотиране на каузата от участници в кросове и маратони. Това беше обратът. Да тичам за благотворителност! Намерих целта си. Оттогава, маратон след маратон... няма нито един, който да не е посветен на социална кауза. Намерих смисъла. Сега споделям напълно, подавам топката, като популяризирам проектите.
Още няколко неща, които ме мотивират да съм съорганизатор и да участвам в 1000км Balkan Charity Challenge:
• Харесвам концепцията за качество и интензитет на живота.
• Вярвам в проектите, които популяризираме чрез това събитие и в това колко нужни са те за хората и обществото ни
• Знам, че пресичайки физически граници, всъщност пресичаме и ментални, разширяваме съзнанието си, отваряме сърцата си.
• Всички участници са прекрасни хора, някои с уникални дарби. Уча много от тях.
Не те ли болят краката след 20км тичане? – питат ме често приятели. След 20км не тичам с краката си. Тичам с душата си. – им отговарям аз.
Знам защо тичам. Няма да спра да тичам. Ще предам нататък.
