Интервю с Дмитрий Александров по повод изложбата с изумителни фотографии от пътуването му до Северния полюс, представена в пространството за съвременно изкуство УниКредит Студио.
Колко време имахте да се подготвите, кои бяха първите и последни неща преди да се качите на борда? Кои бяха най-ценните съвети, които получихте и защо? Разкажете малко за ежедневието на ледоразбивача. Един ден на…
Самата идея, че човек в инвалидна количка би могъл да се качи на ядрен ледоразбивач, за да достигне Северния Полюс е нетривиална. Започна от твърдо “не” в собствената ми глава, след половин година твърдо “не” на екипажа, а още след половин година, след множества съгласувания и лекарски одобрения, бях на борда, заобиколен от екип, с който бяхме сигурни че ще се окажем на Полюса след няколко дни! През тези няколко дни имахме време и за научни лекции, и за подготовка, и за първи совалки на Франц Иосиофавата Земя - последни острови преди Полюса.
Кой е образът, споменът, мечтанието, които първо изплуват, когато човек види в далечината дълго жадуван нов бряг? Какво може да стопли човешкия дух в Ледения океан? Разкажете повече за онези първи минути, когато съзряхте брега отдалече. Как се почувствахте? Горд, победител, мечтател? Или се смирихте пред суровата природа? С кого бихте искали да споделите тази неописуема емоция? На кого първи разказахте за своето епохално пътешествие? Пресъздайте този миг. Защо никога няма да го забравите? На какво ви научи тази експедиция?
На Северния Полюс няма нищо. Това е просто океан покрит с няколко метров слой лед. Това е една извънземна пустош, където човека дори не е гост. Враждебен и крехък, но толкова прекрасен свят, пълен с невероятни цветове, които никога не си очаквал да видиш там. Свят на бели мечки, снежни бури, непреодолими ветрове и най-слънчевите моменти с най-синьо небе. За да стигнеш до който, трябва да преодолеш няколко дни, 6-тобален шторм, и няколко дни друсане, до като пробиваш ледовете с най-голямия ядрен ледоразбивач в света. Но след като се окажеш там, вдишаш този сух мразовит въздух, и осъзнаеш, че няма никой по-на север от теб започваш да чувстваш, че някаква безкрайност те засмуква в себе си. В тази точка официално няма време или може да е всякакво, няма часови пояс или може да си избереш какъв-то искаш, можеш да направиш околосветско пътешествие само с една крачка или просто да се въртиш с планетата, и където да не погледнеш, винаги ще гледаш на юг.
Има ли непостижими върхове за човешкия дух? Какво поддържа най-силно Вашия? Кои бяха Вашите най-големи приятели по време на пътешествието? Срещнахте ли нови? Какво е приятелството между хората, толкова далеч от цивилизацията? Вярно ли е, че човекът е човек, когато е на път?
Още по-невероятно е да осъзнаваш, че за да стигнеш до това място, в топла кабина с чашка чай в ръката, човечеството е трябвало да проникне в атома, за да извлече достатъчна енергия от там, да създаде невероятни материали да чупят многогодишен лед, и да пусне сателити в космоса, за да можем ние абсолютно точно да намерим точката с координата 90N (втора координата няма). Особено приятно да го споделиш с хората с които си на път до там. В такива пътешествия хората стават най-добри приятели. Откъснати от сивото ежедневие и социалните мрежи, те могат попиват тези вълнуващи преживявания заедно, и това ги сплотява! Радвам се че до Полюса съм стигнал заедно с Великия Пътешественик Федор Конюхов. Това направи пътешествието още по-вълшебно!
В колко от градовете с табели на снимката сте били? Сравнете родния си град с лагера на експедицията? Какво от дома ви липсваше най-много? Без какво не бива да тръгва човек на път?
Опишете един ден в лагера – какво беше първото нещо, което правехте сутрин, какво закусвахте, имаше ли телевизия или друга връзка с цивилизацията? Разказвахте ли си вицове? С кого се сприятелихте най-силно там?
Удивителен е момента, когато стоиш на тънка корица от лед на върха на планетата, а под теб има 4 км вода, и когато тържествените мероприятия свършват, оставаш за малко насаме с Арктика, и времето сякаш спира. Запомняш всеки миг, и продължаваш да не вярваш че случващото се е истина. И те препълва възторг!
Толкова е и по-интересно, пак отново да видиш земя други хора, когато се върнахме на ЗФИ, на станцията Тихая Бухта. Там далеч от цивилизацията, съм почувствал най-изкрената радост от среща с непознат човек. Едно забравено чувство, недостъпно на жителите на големи градове. И нищо, че вече пак имаше интернет, и други блага на цивилизацията. Явно човек има нужда да отиде много далеч, за да осъзнае, че има нужда от друг човек до себе си.
Посоката предполага по-съзерцателни и поетични коментари от автора. Есеистично преживяване. Колко цвята синьо има на Север? Бялото по-бяло ли е? Или по-студено? Ако бяхте художник, как щяхте да нарисувате това пътуване?
Никога не бих очаквал, че ще видя толкова цветове там. Крез лятото, слънцето не залязва там, върти се в кръг по небето. Но понеже времето се променя всеки 15 мин, имаш чувството, че всеки час ти е като различен ден или дори сезон. Ту си в пълна мъгла и всичко е сиво, ту започне виелица и всичко е бяло, ту се покаже слънце и всичко е синьо… и нищо че е полунощ по часовника на ледоразбивача.
Какво никога няма да забравите от това приключение? Оставихте ли нещо от себе си там и какво взехте обратно? Бихте ли тръгнал отново натам? Има ли друга дестинация, която да Ви привлича като магнит?
Такива пътувания не се забравят. Отидеш ли в Арктика, се влюбваш в нея за цял живот. Тази непристъпна красота завинаги ще остане пред очите ти!
Само че веднага започваш да си мислиш, а как ли е от другата страна - в Антарктика? С тази мисъл съм обсебен всяка минута след пътуването. И нямам търпение да отида там и да проверя!
И понеже нищо не е разрешено да оставяме там или да си взимаме от там, всичко освен спомени и снимки, се радвам, че мога да ги споделя с Вас!