Изпращах дъщеря ми на важен балетен конкурс. За пръв път щеше да пътува сама без мен. Автобусът беше отворил врати. Наредихме багажа, тя се настани на мястото си и слезе да си поговорим. Сериозно се опитваше да демонстрира пуберски непукизъм, но гласчето ѝ потреперваше леко. Дали ѝ е мъчно за мен или просто я достраша да се оправя сама?
- Голямото ми момиче! – протегнах ръце да я прегърна, а тя изведнъж извика:
- Мамо, бе!
- Не се притеснявай, всичко ще е наред! Ще ми звъниш по всяко време – вече бях сигурна, че сгреших – не биваше да я пускам сама!
- Не се притеснявам, ама вода забравихме – какво ще правя два часа без вода?
- А! Ей сега ще купя – посочих близкото кафе точно на крачка от автобуса.
- Хайде тичай, че има пет минути, да не тръгне рейса.
- Няма, няма, спокойно! – стиснах ѝ ръката – Ти се качи за всеки случай, аз ще побързам –вече тичайки, подвикнах.
В кафето грабнах някаква вода от рафта, извадих дебитната карта, протегнах я на продавачката:
- Моля Ви по-бързо, автобусът на дъщеря ми тръгва след три минути, а не се сбогувахме.
- Разбира се, не се тревожете – много любезно ми се усмихна жената, пое картата, малко учудено я огледа – А безконтактна ли е Вашата карта?
- Ами, не, защо?- промърморих, докато с ужас гледах екрана на телефона си, който категорично показваше точно минута и половина до тръгването – Моля Ви, побързайте!
- Разбира се, госпожо!
Жената постави картата в устройството, клатейки глава неодобрително. Междувременно звънна мобилният ѝ телефон.
- О, кажи, миличък! – разцъфна в щедра усмивка тя.
- Моля Ви, госпожо! – вече бях почти в истерия.
- Момент, миличък – все още с усмивката за „миличкия“, ме изгледа със съжаление.
- Госпожо, бързам колкото мога, но е необходимо време, докато терминалът се свърже – повдигна рамене, недоумяваща – Знаете, картата Ви НЕ Е безконтактна.
- Моля Ви, остават 50 секунди!- почти извиках - вече с ръка на вратата.
- Не се тревожете, всеки момент...
Оооо, не! С мощен рев автобусът бавно подмина кафето. Дъщеря ми стоеше на прозореца, втренчена право към мен, но така и не разбрах дали ме видя.
- Моля, въведете вашия ПИН код – изчурулика любезната продавачка.
Стоях и гледах в пълно вцепенение как дъщеря ми заминава, без да се сбогуваме, на първия си конкурс без мен.
Пропуснах да я прегърна. Пропуснах да ѝ пожелая късмет.
А само преди седмица ми предлагаха оферта за безконтактна карта!
